.

Стигнах до странен извод, размишлявайки от какво зависи щастието. Излиза че щастието зависи от способността ни да играем, ако може да се нарече това зависимост. Искам да подчертая, че не бъркам играта със състезанието/съревнованието, и щастието с радостта. В играта няма желание за победа, и няма победители и победени. Въпреки че се твърди обратното, аз виждам че животът на човек повтаря историята на човечеството, а тя е че човека в началото е бил щастлив и през своето развитие е навлизал дълбоко в нещастието, а не обратното.

Не е ли детството началото? Никой не учи децата да играят. Те просто знаят да играят и го правят. Задачата на тъй наречените възрастни е да научат децата как да спрат да играят. Да ги научат че живота е съревнование и трябва непременно да побеждават. Да ги научат че да играят е глупаво, и като доказателство представят успешно съсипания си личен живот. По често можем да чуем "Не си играй!" отколкото "Играй си!". Смехът и играта дразнят света, защото провалят стремежът към нещастие. Но това е положението сега...

Децата имат доверие на възрастните и следват това на което ги учат. Точно от това идва в един момент разрива между възрастните и децата. Защото истината излиза наяве. Защото децата разбират че възрастните са ги подвели, и затова децата се бунтуват. След време, тъй като не знаят какво да правят, стават възрастни и се помиряват с тези които са ги подвели. А после продължават традицията.
Дори и да искате да играете винаги ще има такива, които няма да искат, както и такива които ще искат да ви развалят играта. Способността да играем се изразява и в това да можем да увличаме в игра тези които не искат, както и да не позволяваме да ни развалят играта.
С тази статия нямам за цел да убеждавам някого в нещо. Всеки сам за себе си решава как да живее.

Повечето от онова, което
ми е било потребно,
за да се науча как да живея,
какво да правя, как да се държа,
усвоих в детската градина.

Мъдростта не е горе на върха,
където блести заветната диплома,
а там, в заниманията на предучилищната група
Ето какво научих там:

Дели всичко.
Играй честно.
Не удряй хората.

Елис посочва 12 твърдения, станали популярни в западната култура, но макар твърде разпространени, често пъти са нелепи и объркващи. Той ги нарича "блокиращи нагласи". Когато човек взема някакво решение, той неизбежно проиграва в съзнанието си тези нагласи, вече заложени в него. Така че, когато вземате решение, помислете дали то не е следствие на една или няколко такива устойчиви нагласи. И ако е така, действайте според обстоятелствата.

12 твърдения, които ни пречат в живота

1. Всички трябва да ме обичат и да одобряват това, което правя

Да очаквате това, означава да се подлагаме на необяснима тревога, да си причиняваме огорчения, особено ако забелязваме, че някой не ни обича или не одобрява действията ни. Очевидно е, че да се придържаме към такава гледна точка е глупаво, защото никой не може да удовлетвори едновременно вкусовете на всички хора. Това, което се харесва на едни, може да дразни други.

За да се харесваме на всички, трябва постоянно да улавяме чувствата на другите хора, за да подобрим тяхното отношение към нас. Все пак по-добре е да търсим активно хора, с които ни обединяват общи занимания и възгледи, за да ни е интересно да общуваме. По-добре е да изразходваме своите сили за общуване с истински приятели, отколкото за опити да угодим на всички и на всеки.

От тази стъпка започва пътя към свободата. Стъпките са осем, от които първите две са разделени на по пет части. Въпреки че съм използвал понятието стъпка, това не са стъпки през които се преминава. Когато сме се установили в едната стъпка, пред нас ще се отвори следващата която ще присъединим към предишната. Първата стъпка приключва когато приключим последната.

Тази стъпка се отнася за приключването на задълженията ни към света. Чрез нейните части спираме влиянията на света. Спираме съпротивлението ни към света. Спираме борбата срещу ставащото около нас и с нас. Спираме опитите си да променяме света и нас. Установяваме мир в нас и около нас.

Има два начина да тръгнем по този път.